За Япония — като за Япония
- Автор: Семов Марко
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «За Япония — като за Япония». Краткое содержание книги:
Момичетата готвят пред нас с изумителна сръчност. И все още не се месят в разговора ни. Не можеш дори да разбереш кога и как става това приготовляване на ястията — нито шум, нито миризма достига до нас. Вратата, чрез която сме отделени от коридора, е плъзгаща се — такива са много от типично японските жилища, с подвижни вътрешни стени от лек материал, можеш да ги местиш, както си искаш… През тях се провират гъвкави като нашите национални гиманстички трите момичета, всяко навеждане към тебе, всяко допълване на чинията те кара да потръпнеш. А усмивките им — това са усмивки като мерени с шублер — шлайфани, с кадифе тръкнати. Не мога да ви кажа каква е точно усмивката на японската жена — хем ти внушава пълно покорство и преданост, хем усешаш, че не е баш така, хем ти подсказва, че от тебе по-скъп и драг на земята няма, хем разбираш, че някъде между безкрайната преданост към теб и самия теб има една тънка копринена панделка, която варди момичето от нарушаване на мярката и опазва едно много силно и нежно достойнство. Такава усмивка е готова всеки момент да те пързулне и всеки момент да те отрезви. И в същото време ха кажи, че това е усмивка на някоя обиграна мацка, каквито сме ги виждали, колкто щете в Европа. Ще кажеш, но няма да е вярно. Тая усмивка е невинност, чистота, като че душата на момичето е къпана в най-бистри води и увивана с най-бели чаршафи. Всеки момент си готов да попиташ: възможна ли е тая усмивка или някой ти е разказвал за нея някога, някъде далеч в младините ти, докато си се протягал следобед под сенките на буките, докато си изтрезнявал от бистрия първак на нашенската есен…
Малка уста — като я гледаш, си мислиш, че залък през нея не може да се провре, ала не тънка и зла, а мека, успокоена, като рисувана. Оттам нагоре следва късо и правилно носле, високо и хубаво чело, тънки, почернени дъгички над дълбоки, силни, красиви очи.
В очите е целият свят на японката. И кимоното, и възглавничката на гърба и усмивката — те са заради очите, на тях служат, тях допълват, на тях се подчиняват… Крачетата са малки, като в менгемета стискани. Малкият женски крак засилва чувството за уют и женственост, както обратното — голямото стъпало оставя впечетление за грубост и студенина.
Гейшите вървяха, като че не стъпваха — имаш чувството, че ако ги духнеш, ще се отдалечат, че дори вратата да е затворена, те пак ще се проврат през нея.
Вечерята се разгорещява. Хага сан е поръчал, каквото е поръчал, както се казва в нашата народна песен — доста сме яли и пили… Момичетата сякаш чакат сигнал от нас — продължим ли да си приказваме, те тихо ще се скрият зад подвижната врата. Ако ни потрябват, ха сме вдигнали поглед, ха са се появили…
Не зная как се държат с тях японците. Що се отнася до Хага сан, той се разбираше е тях като да им беше оберкелнер: малко приказваше с гейшите Хага сан, с очи им казваше, каквото трябваше да им каже.
Хага сан попита желаем ли момичетата да поседнат при нас. — О, йе! — бързам да изпреваря аз. Зная ли какви съображения могат да му минат през ума на кореспондента и ще вземе да посече хубавата идея на Хага сан…
Приятел един ми разправяше как текли очите му по някаква красива френска проститутка, докато стъргал тротоарите една зима е Париж. Било вечер, премръзнала, тя почукала на стаята му и поискала нищо и никаква, почти символична цена. Нашият човек се изплашил да не е шпионка и отказал. Откъде да знае дали не го следи за нещо френското разузнаване… Нас социалистическите хора непрекъснато ни следят някакви чужди разузпавания. Друг един познат имам — видях го в Мюнхен — непрекъснато минаваше от един тротоар на друг, въртеше се като обран поп и не се оглеждаше.
— Защо — попитах го — не вървиш по пътя като хората?
— Знаеш ли ги тия какво ти мислят? — Беше човек, който силно ненавиждаше капитализма и във всичко, свързано с него се съмняваше…
Познавам и други нашенци — в Париж, на Пигал като идат, що пара оръшкат на тъмнично да се намерят, мискинлик да видят — в едно заведение, във второ, в трето… От заседания, за които са командировани, бягат, от сън се лишават — само и само да наврат, митнат насам, където е големия разврат. Ама това да си платят на едно момиче и да им мине меракът — не. Все ги е страх някой да не ги заснеме, че после върви обяснявай на жена си, на началника и най-вече на съответните органи какво си правил и как. Малко ли такива книжки има написани — за снимане, за дискредитиране…